Османското завладяване лишава българската духовна и материална култура от двете важни 
институции – държавата и цървата, които я покровителстват, създават й условия за 
пълнокръвно развитие, представителност и синхронност с общоевропейските тенденции. 
Единственият реален носител и поддръжник на българската културна традиция се оказва 
народът. Неговите оцновни и най-жизнени социални структури – семейството, продът и 
патриархалната община, поемат функциите за съхраняване и опазване на българската културна 
традиция, макар и на ниско равнище.

                               Манастирите – огнища на българската духовност

През XVв. Архитектурният облик на градовете рязко се променя. В него доминират вече 
минаретата на джамиите, построени в повечето случаи върху основите или чрез използване 
сградите на християнските църкви. Поради забраната на османската върховна власт да се 
строят високи християнски храмове, през XV-XVII в. се строят малки, вкопани в земята 
еднокорабни църкви. Изклячение правят някои църкви на манастирите. В най-важно просветно 
и книжовно средище и духовен стожер на българската народност постепенно се превръща 
Рилският манастир.

Като единителен център на православието и балканските народи през втората половина на XV 
в. силно нараства ролята на цветогорските манастири. Не само „Зограф” , но и в някои други от 
тях („Хилендарски”, „Св.Павел”) през известни периоди българското монашество е 
преобладаващо. Светогорските манастири поддържат тесни връзки с Рилския манастир и други 
свети обители в българските земи.

                                                           Църковно изкуство

Османското владичество се отразява крайно неблагоприятно върху църковната архитектура и 
изкуство. Малкият обем на църковните сгради не дава възможности за тяхната разгърната 
стенописна украса и за поставянето на много и разнообразни олтарни и други икони. Битовият 
характер на християнството, празничната система и някои ритуали налага миниатюрните 
домашни икони, диптиси и триптиси.

Стилово обновяване на църковната живопис и значително по-силно влияние на Светогорската и 
Критската живописна школа се забелязват през XVI в. Най-интересни фрески са съхранени в 
църквите „Рождество Христово” в Арбанаси, „Св.Иван Рилски” в с.Курило, Софийско и 
„Св.Петка” в с.Вуково, Кюстендилско.

През XVII в. придобиват масов характер и зографисването и разпространението на икони. Това 
отразява нарасналите възможности за закупуването им от обикновеното население и 
укрепването на християнската вяра. От XVII в. са и най-ранните дърворезбени иконостаси.